breaking news

ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СЛЕД 10 ГОДИНИ – ИСТАНБУЛ 1

август 10th, 2017 | by Албена Вулева
ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СЛЕД 10 ГОДИНИ – ИСТАНБУЛ 1
ЖИВОТ ЛИ БЕ?!
0

Глава 333

Не бях стъпвала в Турция над 10 години…Спомените ми от там бяха добри, но сега нямах желание да ходя. Имах, така да се каже угризения. „Офертата“ да ходим дойде от съпътстващия ме тогава гей, за да го придружа за негова сметка на концерт на Енрике Иглесияс, чийто огромен фен той беше. Правя една малка скоба, за да поясня, че в живота си почти постоянно имам една фигура на гей, която ме следва. Докато се осере, което е характерно за всеки гей. Нищо лично-природа, анатомия и последствия от образа на живот. Сексуален живот. Както и да е, периодът съвпадна с изострените ми националистически вярвания, когато си бях наумила, че българинът има нужда от подходящата пропаганда, за да развие малко по-високо национално самочувствие и да започне да отстоява правата си… Тогава гупачката аз още не знаех, че патриотичното говорене хваща дикиш само при маргинални, агресивни типове с криминогенна насоченост, които търсят напълно безкритично обект, върху който да разтоварят своята агресия, адреналин и напиращи да изветреят някак си алкохолни пари, а интелигентният, умерен българин няма куража да отстоява нещата по пътя на целенасочен, адекватен и непоколебим натиск върху отговорните институции, което всъщност е единственият възможен и цивилизован начин да се промени нещо ефективно и трайно през 21 век. Въпреки всичко, етапът в който обяснявах, че от турското робство не е минало чак толкова много време, че да не се помни; че става въпрос все пак за един лош (най-малкото!) спомен и исторически период, етапът в който усилено агитирах българите да дават превес на чисто българското, пред останките от османско-турското влияние ( тогава все още не знаех или по-скоро не исках и да зная, колко малко от това, което пропагандираме за чисто българско не е баш, чак пък толкова чисто и българско…) не ми изглеждаше подходящо време и удачен момент да развявам руси коси точно пък под минаретата на Истанбул- това гнездо на турските бит и култура, останка от Османизма, символ на Ориента и въобще място, от което чалгаджийките си пазаруват тениските-менте. Та така, с едни смесени чувства, чувства на посраменост и вътрешен отпор се запътих аз за древния Константинопол, с идеята да го осера, както само аз си знам и да покажа на нашенеца тия диваци, тия изостанали селяни турците-бившите ни поробители колко са зле, как грам не са се развили от времената, когато са ни оставили в наследство своите потури и кафтани, баклави и кьофтета….А пък ние тука евала ще им правим, някакви джамии ще им позволяваме да си имат и езан да ги зове за намаз. Айде бе! О кадя на кадя, бре?!

Това общо взето беше настроението ми на тръгване към Истанбул 12 години, след като кракът ми за пръв път беше стъпил там…

Впрочем тръгването ми беше трудно и съдбата направи всичко възможно, за да ме спре и да не отида в този прословут Истанбул, който се заби в сърцето ми, като трън, хвърли семе, покълна там, татуира се и сега не мога да си го извадя от акъла. Можеш ли да се влюбиш в град?! Можеш. И да те обсеби може…

Часът насрочен за нашето мило тръгване беше 17.00.

В 15.00 си взехме билетчетата от тур оператора и се запътихме към банка, за да си обменим парите в евро. Защо в евро? Толкова ни е разбирала главата от Турция…Особено моята.

Имаше огромна опашка и ние хем нервничахме, хем скучахме… Геят ми подхвана разговор на тема дали съм си приготвила паспорта….

“ Какъв паспорт, бе мило? Ти лудо ли си? То се влиза само с лична карта! Сто пъти съм ходила, моля ти се. Няма никакъв проблем.“

– Не, мило, трябва ти паспорт…-плах опит да бъда вразумена.

-Абе, милооооо, ти нормален ли си, бе?! Не се излагай! Никой, никога не ми е искал паспорт за Турция! Споко!

Човек от опашката : “ За Турция ви ТРЯБВА задграничен паспорт.“

Часът е 15.30-15. 45…

Нервно споглеждане с елементи на объркване, примесено с едва прокрадваща се паника…

-Аз ще се обадя на туроператора-промълви пискливо гей-гласче.

Звъни. Да, разбира се, ама РАЗБИРА СЕ, че трябва задграничен паспорт. Носете си го.

Добре, спокойно. Има време. Взимаме паспорта от нас, набързо сменяме парите в МОЛ-а и успяваме за рейса. От агенцията обещаха да ни зачакат малко, защото нали…все пак аз съм аз. А и към идиотите трябва да се проявява снизходителност.

Хвърчи се към нас, взима се паспорта и се установява, че срокът му е изтекъл преди има-няма 10-тина години…

Еми..това беше. „Милооо, сам ще си ходиш на Енрике.“

И без това не ми се ходеше хич в тъпата Турция, мисля си.

“ Нее, моля те, ти ми обеща! Как сам!?“

Май ще реве…

Спохожда ме чувство на вина и леко разочарование, че няма да ходя в тъпата Турция, въпреки че принципно не ми се ходеше. Но пък си събрах багажа, акумулирах някаква агресия и някак едно чувство на празнота остана в душата ми…А и какво ще правя сега през тези дни, през които трябваше да съм уж в Турция?! Тъпо!

Трябва да ви кажа, че аз трудно се отказвам. Имам склонност да напирам да върша неща, за които по всички обективни показатели сроковете са изтекли и изглеждат напълно невъзможни за осъществяване. Най-често в такива начинания успявам.

За това в главата ми веднага се пръква план, че в паспортния на Мария Луиза има спешна услуга за паспорт и мога да отида, да се помоля учтиво и за има-няма 15 минути да ми издадат нов задграничен паспорт.

Звъним на тур оператора и молим да ни влязат в положение да почакат, защото сега ще вадим паспорт. От там някак си се съгласяват, да направят каквото могат, да убедят разбеснелият се автобус, че трябва да чакат „звездата“ без паспорт. Нали.

На Мария Луиза все още работят, отворено е ( колкото и да е невероятно) и да- има експресна услуга за паспорт за 8 часа. Каквооо!? Осем часа?! Вие луди ли сте? Рейсът ни чака!

„О, така ли?! Ами, то ние можеше и веднага, ама ей на , 5 часът минава…няма да стане преди утре в 8 сутринта, защото, понеже, колежката, то машините, апаратът….“

Звъним на туроператора и се уговаряме да донесем още 50 лева за рейс и да ни транспортират някак си до тъпата Турция утре, за да успеем за шибания концерт на скапания Енрике Иглесияс.

Ще пътуваме на следващия ден в 11.00 с турската автобусна компания „Метро туризъм“. Все тая! Ху кеърс! Някак си ще се изтърпи….

На снимката в паспорта си изглеждам, като концлагерист. След като е минал през газовите камери…И не е оцелял. В смисъл сива съм. Със зелена коса. Години по-късно, пак на българо-турската граница един митничар беше сигурен, че си правя майтап с него и съм му подала чужд паспорт. Настояваше да прибера паспорта на възрастната дама и да подам своя, ако изобщо искам да се връщам в България….Но за това друг път…

Рейсът на Метро туризъм изглежда много свежо. И е голям. На всяка седалка има компютър с игри, филми, музика и всякакви такива шитни. Носят ни постоянно вода и кексчета. Аз слушам турски песни по вградения компютър на седалката и се подигравам на ориенталските ритми. Преимуществата на всичко това ще осъзная едва няколко месеца по-късно, когато отново ще пътувам за Турция в маломерен, мръсен автобус, чиито размери са пригодени за китайци в детска възраст и разбира се не се предвижда да имаш ръчен багаж дори и с размерите на портмоне. И освен това си седите в скутовете с човека от съседното кресло. Даже с този от отсрещните седалки. Някак всеки седи върху всеки и всички заедно върху ръчния си багаж. Но това е още една друга история.

На границата автобусът мирно и кротко ни чака на гишетата за паспортен контрол. Тази гледка я виждаме през прозорците на фри шопа, който е общо взето на една автобусна спирка разстояние от гишетата и рейса ни на Метро туризъм…. Стюардът-много симпатичен човек, българин от турски произход, с цялото търпение на света ни прекарва през някакъв друг паспортен контрол, за да не чакаме ние и целият автобус опашката, на която иначе би следвало да се наредим, след като сме си пропуснали реда….Изненадващо никой не мрънкаше, не смърдеше и дори не повдигна въпроса.

В Истанбул пристигнахме в 2 през нощта. Автогарата изглеждаше някак извънградски разположена…

Милият стюард-българин, от турски произход на турски обясни на такситата къде трябва да ни закарат, което определено ни спести поне 100 евро. Факт, който с болка и от горчив, личен опит разбрахме на следващата сутрин. Тогава все пак дадохме своята лепта на класическите и задължителни в цял таксиметрови измами и се лишихме от 100 евро. Е, геят се лиши. Аз съм твърде стисната за такива неща.

Пристигаме пред хотела. Затворено е. Тропаме по стъклото. Особено аз.

Суркайки крака пристига дребен, сънен чичо с хитър поглед и черни, като въглени очи. Усмихва се мазно, привидно много любезно, но въгленовите очи издават подлост, омраза, а след като ме фиксира по-добре и недоброжелателна похот (въпросната похот година по-късно все пак се изля в практически действия, но за това в следващия летопис).

Чичото очевидно кроеше нещо. Нещо не добро. Лукаво въртейки очичики обясни, че стаята ни не е свободна още (странно защото ние дори закъснявахме за настаняването си) и само за една вечер ще ни настани на МНОГО по-удобно място, на приземния етаж, за да не се мъчим да си качваме куфарите по стълбите. Ако не ни хареса стаята утре ще ни премести на горните етажи. Аз, разбира се не исках да живея на партера и се опитах да откажа, но чичкото така упорито ни заубеждава, колко ще ни бъде по-удобно и как още утре сутринта ще сме преместени, ако не ни харесва, така се разсервилничи и толкова се разлюбезничи, че аз, все още прясна в истанбулските потайности почти се вързах. Отиваме в стаята-на вид прилично помещение. За една нощ става. Чичото си тръгва, затръшва врата. Задушно е . Отивам да отворя прозореца. Отварям го….Пред очите ми има стена. На десет сантиметра от прозореца има стена. Прозорецът се намира на дъното на някакъв циментов тунел, тип шахта. Няма небе, няма въздух, няма гледка-стена! На 10 сантиметра от рамката на прозореца. Бетон!

После някакви моменти ми се губят….Някак си съм стигнала във фоайето. Чувам се, че крещя. Чичкото ме стрелка с очи готови да убиват. Съска нещо. Млъквам, за да го чуя. Съска, че ТАМ така не се викало. Не се ли вика?!

Чичкото бързо разбира, че не само неговите очи могат да убиват. И че ТАМ също се вика. И още как се вика. Хитър е , мръсникът. Преценява ситуацията и противника. Сурка пети към рецепцията, гледа ме злобно, без да откъсва поглед от очите ми и същевременно рови в някакъв шкаф. Аз се надвесвам над репецията и също го гледам злобно без да отмествам поглед. Чичката се предава. Подава ми с мазна усмивка ключ и казва, че ТАЗИ стая със сигурност ще ми хареса.

Споменах ли, че спътникът ми е гей?! Очеизбоден?!

Озоваваме се в младоженски апартамент. Точно под тавана на хотела. С красиво, високо легло. Бяло, с гигантска табла със златни орнаменти. Огромно. Заема цялата стая. Как ли са го набутали там?! За да се качиш върху него трябва да се катериш-толкова високо. Царско, величествено.

Всичко останало в стаята е някак сбутано. До тоалетната масичка, плътно, толкова плътно, че чекмеджето не се отваря е сбутано някакво легло, тип походно, с размери половин персон-няма и толкова.

Аз съм се пльоснала на младоженското ложе. Геят скимти неможе ли и той да спи при мен. „Не не може! Ти си на походното легло!“-безкомпромисна съм. Комфортът преди всичко! Задушно е и решавам да пусна климатика. Груба грешка. Струята бие ДИРЕКТНО в мозъка на лежащия върху брачното ложе и е ледена! Започвам да обмислям, как да си сменим местата с гея. На него си му било ок…Гад. Отмъщава.

Седва двучасова борба с климатика-няма копчета, няма дистанционно, ледена струя е на път да ни докара синузит. Накрая го гасим от кабела. Без климатик. Отваряме прозореца, който е малко, квадратно , таванско прозорче. Все тая, става, влиза свеж въздух.

Заспивам блажено, разхвърляла ръце и крака във всички посоки върху огромното, високо, младоженско легло…

Събуждам се от звука на сутрешния езан. Песента, с която в 5 сутринта мюезинът вика мюсюлманите за сутрешна молитва. Звукът на езана звучи, като отразен от ехо, размножил се на милиони, еднакви песни, започнали с част от секундата разстояние….Мирише на море, чува се крясъкът на чайките. Почти съм сигурна, че чувам и плисъка на вълните…Отварям очи и поглеждам нагоре към малкия, квадратен прозорец, разположен точно под тавана. Виждам най-прекрасното небе на света-оцветено в ярки краски, все още леко тъмно, малко преди изгрев. Преливат се ярко розово, турско синьо и лилаво… Небето е между две минарета, от които се носи кристалният глас на мюезина. С част от секундата разстояние между звуците…

“ Ето ме в сърцето на Ориента!“- помислих си аз, преизпълнена от чувството на почти наркотично блаженство и затворих очи с намерението да се наслаждавам на мириса на морето, песента на мюезина, вика на чайките, топлия полъх и така да си доспивам, опиянена от звуците и ароматите на Изтока и тази, така характерна за Истанбул гореща влага.

Резкият звук от затръшването на прозореца и моментално настъпилият задух ме извадиха от транса на насладата, в който бях изпаднала! Подскочих и седнах на леглото, високо около метър и половина.

 

 

 



Коментари

коментара

Comments are closed.