breaking news

Глава 334

август 15th, 2017 | by Албена Вулева
Глава 334
ЖИВОТ ЛИ БЕ?!
0

ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СЛЕД 10 ГОДИНИ- ИСТАНБУЛ 1

Глава 334

Седях на леглото и с невярващи, сънени очи гледах как геят се опитва да закове прозореца…Или поне така ми се стори. Пищеше.

– Какво стаааваааа?-питам

– Той пее, той пееее! -реве и продалжава да тряска по прозореца геят, в опити да го закове с голи юмручета.

– Отвори задушно е и ми харесва песента на имама!

– Мило, той пее, не , не, аз не , не мога, той кога ще спре, защо пее?! СТРАХ МЕ Е!

Геят изпадна в истерия.

Истинска.

Медицинска истерия, при която идват хора в бели престилки и ти бият успокоителна инжекция в задника. Опита ми да отворя прозореца и да продължа да си спя блажено в сърцето на Ориента приключи с едва разминалата се възможност да остана с прещипани пръсти в рамката.

После се хвърли на леглото ревейки,ридаейки по-скоро…С глас, досадно. Пищеше и накрая без да обръща внимание на задуха и влажността, достойни за евтина сауна , в 5 сутринта реши да звъни на „техните“. Цените на роуминг услугите не го спряха…Под „техните“ се имаше предвид майка му, татко му, баба му, стринка му, вуйна му, шуранайката и още някаква найка….Всички те изслушаха историята как „Тук някакъв пееееее!!!“ и че “ Той не издържа и го е много страх….“

Затвори телефона, поседя на своето миини легло, разположено точно срещу входната врата с крака сочещи към нея, гледайки тъпо в една точка и каза, че трябва пак да „поговори с баба“…

Подсъзнателно ми мина мисълта, че това същественце трябва да се изнесе от тук с краката напред. Веднага!

Очевидно геят някак беше стигнал до същите асоциации, защото във втренчения му поглед изведнъж се изписа ужас. Той протегна трепереща ръчичка с изпънато пръстче към вратата, която се намираше точно срещу неговото легло и краката му сочеха точно към нея и с някакъв глас, идващ, сякаш от отвъдното попита:

-Това следи от куршуми ли са?!

“ Тоя се побърка съвсем!“ помислих с досада и отегчение, но все пак се надигнах да погледна…

Да, на вратата, точно на нивото на главата, където може би би следвало да има шпионка имаше следи от куршуми…Няколко куршума се бяха забили някога там и оставили вдлъбнатини и дупки. От разположението им-близко една до друга и обединени от общ център можеше да се отсъди, че стрелецът е бил опитен. Хе-хе, все пак съм тренирала спортна стрелба като малка-разбирам ги аз тия работи. Вероятно някой беше стрелял точно от мястото, на което сега лежеше геят, (за разлика от него, вероятно лежерно полегнал) по посока на нечия глава пред или зад вратата. Липсата на кървави следи, подло измити от подлия съдържател на хотела ми попречиха да определя точното местоположение на жертвата по време на стрелбата. Така че с детективстването приключих до тук.

Това е Истанбул, бейби! Стават такива неща!

– Мило, той да не ме убие сега?

– КОЙ?!

-Онзи от рецепцията..Защо трябваше да се караш с него, мило?

– Абе, глупости бе, как ще те убие?! За един скандал! Спи сега.

– Изглеждаше много страшен. Мило, не искам да умра!

„Аз искам!“

– Няма да умреш, бе мило! Спокойно! Той и да дойде да ни убива-ще убие мен. Все пак аз се карах, а и те тук не обичат жените да им се отварят.

-Мислиш ли?- поуспокои се геят.

– Да, мило, спокойно.

-Милооо, а тоя дали още ще пее….

-Мило, ние сме в Турция! Той ще пее постоянно! По пет пъти на ден!

– Не, не искам да пее! Аз няма да издържа! Дали да не си ходим?!Страх ме е!

– Бе, мило, ти нали имаше някакви успокоителни…..Що не вземеш едно-две?

-Да взема ли?

– Разбира се, за какво ти е да се мъчиш?! А и за какво ги мъкнеш- я, си пийни.

Рови в някакви блистери.

-Изпий седем!- изръмжах със злокобен глас и заспах с пълно безразличие към евентуалната му смърт…

Или не беше изпил седем или тези успокоителни са били слаби, но в 2 след обяд геят бичеше някакви денс хитове по телевизора, ровеше в приложението за гей-срещи Гриндер, като се възмущаваше на глас защо не работи и разваляше съня ми… Неработенето на гей-приложението Гриндер на повечето места в Истанбул, като китайска капка издевателстваше над психиката ми по време на целият ни престой там-геят не спря да мрънка и да се отегчава, че няма с кого да си го сложи. Този негов сексуален проблем силно го разсейваше от културното и историческо наследство на древния Константинопол, столицата на света….

Припомням, че целта на визитата ни в сърцето на Ориента бе гейят да се снима с Енрике Игесияс, който даваше концерт в Истанбул… Това Енриике трябваше да бъде издирено под дърво и камък и и принудено да се снима с нашия гей. Това е.

– Милооо, ще ходим ли да търсим Енрике?

– Да сега се оправям и тръгваме. Но първо искам да пия кафе и да си обменя парите. Не искам да се мотая, като клошар.

– Ма, мило, ще го изтървееееммм….

– Мило, два часът е! Концертът е от осем-няма как да го изтървем.

-Все пак! Мисля да ходим с такси. Заделил съм си 200 евро за таксита.

Обличам се някак. Даже доста симпатично се обличам бих казала и тръгваме. Геят тича нервно и на зиг-заг по малки, калдъръмести улички, очевидно пешеходни и ми досажда да хванем такси. Аз едва го настигам, защото съм наясно, че ако този идиот се изгуби в мегаполиса, какъвто е тъп ще бъде убит, ограбен, изнасилен и пак убит и ограбен. А, аз ще трябва да скучая сама до края на екскурзията…И да си нося сама багажа до рейса…И да няма с кого да си разделя таксито до автогарата… Всичко това ме кара да трупам негативизъм, но да преживявам, макар и трудно създаващите се неудобства и дискомфорт за мен. Като например това, че геят не ми дава да отидем до чейндж, камо ли да седнем да пием кафе, изпадайки в истерия, че ще изтървем ЕНРИКЕ…

Търсим тъпо такси из улици, които са твърде тесни, за да може кола да мине през тях и очевидно са тотално пешеходни, направо са си един вид тротоар между магазинчетата…Опитвам се да обясня, че трамваят минава точно една пряка по-нагоре и ще ни откара до метрото, а в Истанбул всичко е свързано с прекрасната мрежа на градския транспорт. Освен това, според спомените ми градският транспорт не беше никак скъп. Погрешни спомени, впрочем…

Важно е да се отбележи, че ние имаме вид на класически туристи, които са за пръв път в живота си  някъде извън затънтената си родина. Аз съм с елегатни дрешки в черно и бяло, в стил романтизъм и широкопола шапка, скъпи, маркови очила и с гигантска, спортна раница на гърба  със сигнално оранжева емблема. Геят е облечен в каквото е намерил на върха на сака си, нищо с нищо не се връзва и не е изгладено и вървим хаотично, крещейки си един на друг, блъскайки се, спъвайки се, очевидно движейки се в погрешната посока и озъртайки се, като гърмени зайци в брашно.

В далечината се вижда такси…

Тичаме.

-Питай го колко ще струва до незнам-си-кой-парк!-врещи геят, който знае английски, колкото аз полски. А аз на полски знам, че „Позор!“ е внимание…Или на чешки беше…Все тая…

Навеждам се през прозорчето питам. Оня се прави на отегчен от досадни туристи, които му говорят на английски, пък той си предпочита на турски и ми сочи апарата. Не ми харесва този таксиджия. Геят настоява да преговарям. Оня не се поддава на преговори. Топло е. Слънце пече зверски и ми прогаря темето през шапката. Не съм пила кафе. Нервно ми е . Стоим на нещо, като кръстовище оказва се, въпреки че по нищо не личеше това малко кръгло пространство да е част от пътната мрежа. Но е. Някакви коли се опитват да минат. Таксиджията се опитва да си тръгне. Аз също нервнича. Геят се скръндзи и иска да чуе от таксиджията точна сума за певоза-опитно е копеленцето, оказа се по-късно в тия таксиметрови услуги в чужда държава, ама защо не беше и по-настоятелен. Свирят клаксони.

Аз, като последния идиот на земята и най-голяма баровка с чужди пари, решавам да не се излагам пред чужденците с такава дребнавост, пресметливост и стиснотия.

-Добре де, нали си заделил 200 евро-все ще стигнат, айде качваме се! Искам кафе и да си сменя парите!

Отварям врата и се качваме. С това без да подозирам и съвсем без задни мисли, нито пък, да не дава Господ-нарочно си отмъстих на гея, за това че не ме остави да си обменя валутата и спокойно да си изпия кафето. Ако го беше направил, нямаше да съм нервна и недоспала и неадекватна и щях на спокойствие и доволна да преценя обстановката и организирам нещата по най-добрия начин. И да преговарям с таксиджията така, както само аз си знам. А така…Стана тя, каквато стана…

За протокола- в нас нямаме нито куруш турска пара. Само евро. Нямаме никаква представа едно евро колко турски лири е. Нямаме никаква представа кое колко струва в тази страна и какво е съотношението на парите и цените.

Движим се по много натоварени улици с интензивен трафик. Таксиджията кара бързо. Стори ми се, че минахме един тунел около шест пъти…Явно и геят го забеляза, защото посочи апарата и каза:

-Не върти ли твърде бързо?

Показваше 145, каквото и да значеше това.

– Може би е 1.45 или 14.50, споко. – успокоявам го аз, но оставам с чувството, че това няма да свърши добре…

Таксито спира на някакво доста неопределено място, на което от едната страна има съборена сграда, а от другата нещо приличащо на гараж.

Оказва се, че сме пристигнали. Сочи апарата. Там пише нещо като 155. Не знаем дали е много или малко, произнасяме евро, таксиджията дърдори на турски, аз на английски, геят на полу-английски. Таксиджията пак става нервен и почва да прави знакове с ръка да му дадем парите.

Геят рови в портмонето си нервно.

-Колко да му дам?

-От къде да знам.

Провеждам проучвателен разговор за курса на еврото с таксиджията и става ясно, че едно евро е 3 лири-това го показва на калкулатора на телефона си. В цялата суматоха успявам да почувствам, че цените на таксиметровия превоз в Истанбул са много високи!

Геят подава 20 евро. Онзи иска още. Обяснявам, че трябва да му се дадат 50 евро.Геят няма точно пари. Таксиджията се пресяга и почва сам да си дърпа пари от портмонето, геят си ги дърпа обратно.По пода на таксито падат кюпюри. Аз ги събирам и връщам на гея. Таксиджията започва да обръща някакви евра в турски лири и да ни ги обменя по курса 1 към 3 – звучи логично, но все пак… Почти съм сигурна, че това ще свърши зле. Казвам на гея да даде 100 евро на таксиджията и да чака ресто- изглежда ми по-чиста работа. Даваме му. Онзи иска още 5 евро-нямал да върне, да бил закръглил. Даваме му. Накрая връща 50 евро и започва едва ли не да ни изтиква от таксито бързо и високо говорейки нещо на турски.

Излизаме с чувството, че сме се отървали. Едвам сме се отървали…

След малко става ясно, че не сме се отървали изобщо.

Геят вади портмонето си, нервно рови, после рови озадачено, после тъжно.

-Мило, липсват ми 100 евро!

-Как ти липсват 100 евро, бе! Нали даде за таксито 50 и оня ти върна ресто!

-Ами, имах 200 евро, сега имам 100…

– Я, вади парите!

Бях абсолютно сигурна, че съм събрала всички паднали банкноти от пода и седалките на таксито, че проследих таксиджията да върне всички евра, които е издърпал от портмонето или техния еквивалент в турски пари, както и да върне рестото от 50 евро.

Какво се оказвааа….Разбира се, като последни идиоти сме станали жертва на една от най-класическите измами в Истанбул. Не, че не се нанизахме и на още някои емблематини врътки за туристи, но за тях, както си знаете-друг път.

Освен, разбира се пуснатият на високи обороти брояч на таксито и обикалянето на един квартал шест пъти, в ход са били задействани и още няколко типични трика за измама на клетите туристи, които циркулират из Истанбул.

Първият е номерът да се нагнетява суматоха и забързаност, напрежение и нервност и да се създаде ситуация, в която да има нужда да ви се развалят или обменят пари. Този номер обикновено го прилагат уличните търговци, които ви предлагат разни боклуци, на уж изгодни цени, които мъкнат в ръка или по торби. Най-често това са парфюми ментета, но могат да бъдат и всякакви други стоки-туристически пътеводители, карти на града, картички и каквото се сетите. Вие сте нов и зелен, неориентиран, не сте наясно с парите още, почвате да си ровите из портмонето и в този момент „услужливият“ турчин започва да ви „помага“, като сам си взима парите и ви връща ресто „уж“. Ако се налага даже ви обменя парите по курса. В този напрегнат момент какво се взима и какво се връща, както и в каква валута-никой, никога не разбира. Нещата лъсват едва на по-късен етап, когато няма как да го откриете, за да му откъснете главата.

Изключително разпространена е измамата с 50-тте турски лири, които, ако не се вгледаш внимателно и не си опитен и предварително предупреден за тази особеност много лесно могат да минат за 50 евро. А разликата е 1/3. Честа практика е да се прави тази неволна “ размяна“ с неопитни с местната валута туристи.

Та,какво беше направил нашият мил таксиджия? Освен, че си беше дръпнал дребни евра, колкото успял и ни набутал турски дребни банкнотки от по 3 и 5 лири на тяхно място, докато ровил из портмонето и ръцете на гея с идеята „уж“ да ускори процеса на плащане и „помогне“-(също отигран и отработен трик!), но и вместо 50 евро, разбира се ни бе върнал 50 тюрк лирасъ , което е 1/3-та от стойността.

В резултат имахме честта и удоволствието да сме се возили на такси в Истанбул за 110 евро. В едната посока.

На връщане уговорих един чичо да ни закара до хотела за 10 турски лири…

Хубавото от цялата история е, че макар и на такава висока цена, но все пак се сдобихме с поне някакви турски пари. Сега, намирайки се по средата на нищото оставаше да намеря къде да пия кафе….



Коментари

коментара

Comments are closed.